• Представяне
• Съдържание
• Как функционира Европейската общност
• Европа на гражданите
• Вътрешен пазар
• Общи политики
• Икономически и паричен съюз
• Външни отношения на ЕС

• Развитие на икономическия и паричен съюз
• Институции на икономическия и паричен съюз
• Европейска парична политика
• Координация на икономическата политика
• Рамка за финансовите политики

Развитие на икономическия и паричен съюз

Изграждането на единния вътрешен пазар включва и създаване на паричен съюз между държавите-членки на ЕС. Паричният съюз стана реалност чрез въвеждането на единната европейска валута, „еврото“. Към момента 16 държави-членки на ЕС използват тази обща валута. Новите държави-членки също трябва да въведат еврото след най-малко двугодишно членство в ЕПС II и изпълнение на критериите за конвергенция.

ПРАВНА ОСНОВА

— Решения на европейските срещи на върха от Хага (1969 г.), Париж (1972 г.) и Брюксел (1978 г.)

— Членове 98—124 от Договора за създаване на Европейската общност, добавени с Договора от Маастрихт

— Протоколите, приложени към Договора за създаване на Европейската общност, относно прехода към третия етап от Икономическия и паричен съюз, относно процедурата при прекомерен дефицит, относно критериите за конвергенция, относно клаузите за освобождаване в полза на Обединеното кралство и Дания, относно Устава на Европейския паричен институт и Устава на Европейската система на централните банки и на Европейската централна банка.

ЦЕЛИ

С Паричния съюз се преследват следните основни цели:

— Изграждане на единния вътрешен пазар чрез премахване на колебанията в обменните курсове и отпадане на разходите за транзакции при сделки с валута, както и на разходите за защита от колебанията в обменните курсове.

— осигуряване на сравнимост на разходите и цените в Съюза с цел подпомагане на потребителите, оживяване на търговията в Общността и улесняване на дейността на предприятията.

— Засилване на паричната стабилност и финансовата мощ на Европа, като:

• по дефиниция се изключва всякаква възможност за спекулация с общата валута,
• чрез икономическото измерение на Паричния съюз се гарантира известен имунитет на новата валута срещу международни спекулации,
• се създадат предпоставки за това, еврото да се превърне в значима валута за резерви и плащания.

РЕЗУЛТАТИ

А. Периодът 1957—1969 г.: Липсват действия на европейско равнище в областта на паричната политика

Договорът от Рим съдържа само незначителни разпоредби относно сътрудничеството в областта на паричната политика. Шестте държави-основателки на Общността участват в световната парична система от Бретън Уудс, характеризираща се с възможност за адаптация посредством фиксирани обменни курсове. Създаването на паралелна система не е необходимо.

Б. Периодът 1969—1979 г.: Първи усилия за интеграция

След залеза на системата от Бретън Уудс, потвърден от премахването на конвертируемостта долар-злато на 15 август 1971 г., идва времето на променящите се обменни курсове. Вследствие на петролната криза в началото на 70-те години европейските валути попадат под все по-голям натиск. С оглед на общата нестабилност, довела до тежки икономически и социални проблеми, държавите-членки се опитват да създадат рамка, която да гарантира поне на европейско равнище минимална стабилност и да бъде разширена до паричен съюз.

Още през 1969 г., когато световната парична система заплашва да се срине, държавните глави и правителствените ръководители решават на срещата на върха в Хага да превърнат постепенно Общността в Икономически и паричен съюз.

През октомври 1970 г. тогавашният министър-председател на Люксембург Пиер Вернер предлага следното:

— да се намалят на първо място границите на отклонение в курсовете на валутите на държавите-членки;

— след това да се въведе пълна либерализация на движението на капитали и да се интегрират финансовите пазари, и по-специално банковите системи;

— накрая необратимо да се фиксират обменните курсове между различните валути.

На 12 април 1972 г. е въведен механизмът „змия в тунела“, състоящ се в това да ограничи границите на отклонение на валутите в Общността една спрямо друга (змия) на ± 2,25 %, а границите на отклонение на тези валути спрямо долара (тунел) — на ± 4,5 %. За да се гарантира функционирането на този механизъм, през 1973 г. държавите-членки основават Европейския фонд за валутно сътрудничество (ЕФВС), който има право да поема част от националните валутни резерви (*5.2.).

Резултатите от този механизъм са разочароващи. Държавите-членки реагират по различен начин на смущенията вследствие на повишените цени на петрола, което довежда до чести и големи отклонения в обменните курсове. Има както присъединили се към механизма за стабилни обменни курсове, така и оттеглили се от него. Змията, замислена първоначално като споразумение, обхващащо цялата Общност, се смалява до малка зона на валутна стабилност около германската марка.

В края на 1977 г. в механизма участват само пет от тогава общо деветте държави-членки (Федерална република Германия, Белгия, Холандия, Люксембург и Дания), а останалите са решили да оставят своите валути да се движат свободно. Планът „Вернер“ е изоставен още през същата година.

В. Периодът 1979—1987 г.: Успешно съживяване на процеса на интеграция; ЕПС

По инициатива на германския федерален канцлер Хелмут Шмидт и френския президент Валери Жискар Д’Естен на срещата на върха в Брюксел през декември 1978 г. се взема решение за създаване на Европейска парична система (ЕПС), с която да бъдат ограничени колебанията между курсовете на валутите на участващите държави и по този начин да бъде създадена зона на парична стабилност в Европа. ЕПС влиза в сила на 13 март 1979.

1. Механизми на Европейската парична система

ЕПС е система на фиксирани, но адаптивни обменни курсове между валутите на участващите държави.

а) ЕКЮ (Европейска парична единица)

Този централен елемент от системата е кошница от европейски валути, при която тежестта на отделната валута зависи от дела на съответната държава в БВП на Общността и във вътрешнообщностната търговия. ЕКЮ-то е валута на сетълмент, използвана като платежен инструмент между централните банки и като изчислителна единица в бюджета на Общността. ЕКЮ-то обаче не е законно платежно средство.

б) Механизъм на обменните курсове

За всяка валута в Общността е определен референтен курс в ЕКЮ, а от всички референтни курсове заедно се получават обменните курсове между валутите в Общността (двустранни обменни курсове).

в) Граници на отклонение

Допустимите граници, в които може да се колебаят двустранните обменни курсове, първоначално са 2,25 % (за италианската лира 6 %).

г) „Индикатори за отклонение“

Ако дадена валута достигне 25 % от максималната граница на отклонение, се счита, че е „отклоняваща се“ и компетентните органи трябва да вземат мерки: вдигане на лихвените проценти, рестриктивна бюджетна политика и поддържане на курса при отклонение надолу или съответно противоположни мерки при отклонение нагоре.

д) Промяна на паритетите

Паритетите не са трайно фиксирани. Те могат да се променят, ако дадена валута структурно се отклонява от границите на отклонение. За подобни случаи, които водят до промяна на обменните курсове, е предвидена обща процедура.

2. Развитие на ЕПС: 80-те години

а) Приемане на нови членове

При създаването на ЕПС всички държави-членки с изключение на Обединеното кралство се присъединяват към Механизма на обменните курсове. Обединеното кралство се присъединява към Механизма на обменните курсове едва през 1990 г.

Гърция, която е приета в Общността през 1981 г., не се присъединява към Механизма на обменните курсове, но с оглед на преминаването към единна валута се присъединява към ЕПС II през 1999 г.

Испания и Португалия стават членки на Общността през 1986 г.; Испания се присъединява към Механизма на обменните курсове през 1989 г., а Португалия — през 1992 г., и то с граница на отклонение от 6 %.

б) Кризата от 1992—1993 г.

Вследствие на силните сътресения, породени донякъде от трудностите при ратифицирането на Договора от Маастрихт в Дания и Франция през септември и октомври 1992 г., разтърсили европейските валутни пазари, ЕПС е дълбоко разстроена. Лирата стерлинга и италианската лира са принудени да излязат от механизма, а през ноември същата година песетата и ескудото са обезценени спрямо останалите валути с 6 %. През януари 1993 г. ирландската лира се обезценява с 10 % и през май следва ново обезценяване на песетата и ескудото. С оглед на друга очертаваща се вълна от спекулации границите на отклонение са разширени на 1 август 1993 г. на 15 %.

в) Оценка на ЕПС

Основната цел на ЕПС — гарантиране на по-висока степен на вътрешна и външна валутна стабилност, е постигната. Нестабилността, характерна за международната парична система през 80-те години на 20-ти век, е предотвратена в участващите държави. След усилия, продължили над 20 години, с тази система е постигната известна стабилност.

Паричната дисциплина води до икономическа конвергенция с по-ниска инфлация и сближени лихвени проценти.

Частното използване на ЕКЮ-то (като противоположност на официалното му използване, т.е. между централните банки, участващи в ЕПС) силно се увеличава. ЕКЮ-то все повече се използва при международно емитиране на облигации от институциите на Общността, държавите-членки и предприятията и се превръща в международен финансов инструмент. Така ЕПС и ЕКЮ-то по редица начини успяват да създадат солидна основа за въвеждането на единна европейска валута.

Г. Периодът 1988—1992 г.: Напредък по пътя към Икономическия и паричен съюз (ИПС)

Изграждането на единния вътрешен пазар възражда целта за създаване на паричен съюз. На заседанието на Европейския съвет в Хановер (юни 1998 г.) се обръща внимание на това, че „с приемането на Единния акт (влязъл в сила на 1 юли 1987 г.) държавите-членки са потвърдили, че се стремят към постепенното осъществяване на Икономическия и паричен съюз“. Съветът възлага на комисия, председателствана от председателя на Европейската комисия Жак Делор, „да провери и предложи конкретните етапи за осъществяването на този съюз“.

Докладът на комисията „Делор“ от април 1989 г. вижда осъществяването на ИПС на три етапа : засилване на сътрудничеството между централните банки, изграждане на Европейска система на централните банки (ЕСЦБ), постепенно прехвърляне на правото да се вземат решения по парични въпроси на наднационални институции, неотменимо фиксиране на паритетите между националните валути и въвеждане на единна европейска валута.

Европейският съвет от Мадрид през юни 1989 г. приема плана „Делор“ като основа за работа и решава първият етап да започне на 1 юли 1990 г., едновременно с пълното либерализиране на движението на капиталите и финансовите услуги.

През декември 1989 г. Европейският съвет от Страсбург трябва да вземе предвид новата ситуация, възникнала поради очертаващото се предстоящо обединение на Германия. Взето е решение за свикване на междуправителствена конференция за изготвяне на необходимите за ИПС изменения в Договора от Рим.

След одобрението им от Европейския съвет от декември 1991 г. измененията, предложени от междуправителствената конференция, са въведени в Договора за създаване на Европейския съюз, подписан на 7 февруари 1992 г. в Маастрихт. Предвиденият в договора проект за ИПС се базира на насоките на плана „Делор“, но се различава от него в някои важни аспекти. Преди всичко вторият етап започва едва на 1 януари 1994 г. и не предвижда прехвърляне на правото да се взема решения по парични въпроси на наднационални институции, а само засилване на сътрудничеството между централните банки. За тази цел на мястото на съществуващата до този момент комисия на председателите на централните банки се създава Европейски паричен институт (ЕПИ) (*5.2.), на който заедно с Комисията е възложена техническата подготовка на ИПС. Създаването на ЕСЦБ е отложено за третия етап.

Д. Периодът 1990—2002 г.: Етапите на Икономическия и паричен съюз

1. Първи етап (1 юли 1990 г. — 31 декември 1993 г.)

Резултати:

— завършване на изграждането на единния вътрешен пазар, което довежда най-вече до пълно либерализиране на движението на капитали;

— засилена икономическа координация посредством по-голяма конвергенция при ценовата стабилност и санирането на публичните финанси.

2. Втори етап (1 януари 1994 г. — 31 декември 1998 г.)

а) Европейски паричен институт (ЕПИ)

Създаден е на 1 януари 1994 г. (*5.2.) и предшества Европейската централна банка. Задачата му е да подготви третия етап на ИПС.

б) Бюджетна и парична дисциплина

По време на този етап държавите-членки се задължават:

— да осигурят на своите централни банки независимост от политическите органи (член 116, параграф 5 от Договора за създаване на Европейската общност);

— да отменят предоставянето на овърдрафти от страна на централните банки, както и привилегирования достъп до финансовите институции (Член 101, 102, 103 от Договора за създаване на Европейската общност);

— да положат усилия за изпълнение на следните критерии за конвергенция (член 121 Договора за създаване на Европейската общност):

• равнището на инфлацията преди третия етап да не надвишава 1,5 % от инфлационното равнище на трите държавите-членки с най-добри показатели по отношение на ценовата стабилност;
• бюджетният дефицит да не надхвърля 3 % от БВП или най-малко да се доближава до това равнище, ако преди това непрекъснато е намалявал;
• публичният дълг да не надхвърля 60 % от БВП или най-малко да се доближава до това равнище при непрекъснато и значително намаляване;
• дългосрочната лихвен процент да не бъде по-висок от 2 % над средната стойност на трите държавите-членки с най-добри показатели по отношение на ценовата стабилност;
• предвидените в рамките на Механизма на обменните курсове на Европейската парична система нормални граници на отклонение да бъдат запазени най-малко през последните две години без обезценяване спрямо валутата на някоя друга държава-членка.

в) Решение за навлизане в третия етап

Член 121 предвижда Съветът да определи дата за започване на третия етап, като посочи най-ранна и най-късна такава.

Европейският съвет от Мадрид (15 и 16 декември 1995 г.) решава третият етап да започне на 1 януари 1999 г. Той дава на единната европейска валута името „евро“ и след консултации с комисията и ЕПИ приема сценарий за въвеждането й.

Европейският съвет от Брюксел (2 май 1998 г.) взема решение, съгласно препоръката на Комисията и Съвета на министрите на икономиката и финансите (ECOFIN) и становището на Европейския парламент, преходът към следващия етап да се извърши в единадесет държави — Белгия, Германия, Финландия, Франция, Ирландия, Италия, Люксембург, Холандия, Австрия, Португалия и Испания).

3. Трети етап (1 януари 1999 г. — 1 юли 2002 г.)

На 1 януари 1999 г. се поставя началото на ИПС с горепосочените единадесет държави. Гърция се присъединява на 1 януари 2001 г.

а) Европейската система на централните банки (ЕСЦБ) и Европейската централна банка (ЕЦБ) започват своята дейност на 1 януари 1999 г. (*5.2.)

б) Въвеждане на еврото

На 1 януари 1999 г. еврото става единствената официална валута на участващите държави-членки:

— паритетите на участващите валути и техните обменни курсове в евро са неотменимо фиксирани;

— еврото става самостоятелна валута, а кошницата на ЕКЮ-то е премахната;

— еврото е поставено в основата на паричната политика и политиката по отношение на обменните курсове, а участващите държави емитират своите нови инструменти за публични задължения в евро.

В периода от 1 януари 1999 г. до 1 януари 2002 г. ЕСЦБ и националните институции и институциите на Общността трябва да наблюдават процеса на преход към единна валута, най-вече във финансовия и банковия сектор, както и във всички сектори на икономиката.

От 1 януари 2002 г. са въведени в обращение евро-банкнотите и монетите успоредно с националните банкноти и монети. Периодът, в който двете валути са в обращение заедно, продължава два месеца; след този период евро-банкнотите и монетите остават единствено официално платежно средство.

в) Координиране на икономическите политики

От началото на третия етап държавите-членки трябва да разглеждат своята икономическа политика като въпрос от общ интерес (членове 99 и 104 от Договора за създаване на Европейската общност). За постигането на тази цел в Договора се предвижда, че Съветът изготвя принципите на икономическата политика на държавите-членки и създава механизъм за наблюдение на публичните дефицити. (*5.4.).

г) Пактът за стабилност и растеж

Приетият от Европейския съвет в Амстердам (16 и 17 юни 1997 г.) (*5.5.) Пакт за стабилност и растеж следва да гарантира бюджетната дисциплина, като задължава страните да спазват критериите за дефицита и дълговете, определени първоначално като критерии за членство в Паричния съюз. На 20 март 2005 г. Съветът приема доклад със заглавие „Подобрение на изпълнението на Пакта за стабилност и растеж“. Докладът е одобрен от Европейския съвет в заключенията му от 22 март 2005 г., като Европейският съвет констатира, че докладът, който вече е част от Пакта за стабилност и растеж, актуализира и допълва последния. На 27 юни 2005 г. Пактът за стабилност и растеж е допълнен с още два регламента за изменение на Регламенти (ЕО) №1466/97 и №1467/97.

д) ЕПС II

В допълнение към това Европейският съвет от Амстердам определя основните принципи и функционални характеристики на новия Механизъм на обменните курсове, който урежда отношението между единната валута и валутите на държавите-членки на Европейския съюз, които не членуват в Паричния съюз. ЕПС II е въведена на 1 януари 1999 г. заедно с началото на третия етап на ИПС. За разлика от ЕПС, при която бяха определени централни паритети (референтни курсове) за всички валути и граници на отклонение нагоре и надолу, при новия Механизъм на обменните курсове паритетите и границите на отклонение са определени единствено спрямо еврото.

Участието в Механизма на обменния курс е доброволно. Държавите-членки, присъединили се към ЕС през 2004 г. и 2007 г., и Швеция ще трябва все пак да се присъединят към ЕПС II с оглед на бъдещото въвеждане на еврото. На 27 юни 2004 г. естонската крона, литовската литас и словенският толар се присъединяват към ЕПС II. След присъединяването на Словения към евро-зоната на 1 януари 2007 г. словенският толар вече не е част от ЕПС II. На 2 май 2005 г. се присъединяват валутите на още три държави-членки — Латвия, Малта и Кипър. След влизането на Кипър и Малта в евро-зоната малтийската лира и кипърската лира вече няма да бъдат част от ЕПС II. На 25 ноември 2005 г. към Механизма се присъединява словашката крона. След присъединяването на Словакия към евро-зоната на 1 януари 2009 г. словашката крона ще спре да участва в ЕПС II. Освен това в ЕПС II участва и датската крона, която е обвързана с еврото с граници на отклонение от 2,25 %.

Е. Разширяване на евро-зоната

За държавите-членки, присъединили се към ЕС през 2004 и 2007 г., и за Швеция не съществуват клаузи за право на отказ от участие. За да се присъединят към евро-зоната, те трябва в продължение на поне две години да са участвали в Механизма на обменните курсове, както и да изпълняват всички останали номинални критерии за конвергенция. На всеки две години Европейската комисия и Европейската централна банка представят доклад относно конвергенцията, който проверява изпълнението критериите за конвергенция в тези държави. Освен това по искане на някоя от държавите-членки докладите относно конвергенцията трябва да се представят и в периода между редовните доклади.

През първата половина на 2006 г. Словения и Литва поискват от Комисията и ЕЦБ да представят на Съвета доклади за напредъка на техните държави по изпълнението на критериите за конвергенция с оглед присъединяването към евро-зоната на 1 януари 2007 г. В отговор на това искане Комисията дава положителна оценка на Словения и отхвърля искането на Литва за присъединяване към евро-зоната. На 1 януари 2007 г. Словения става 13-ят член на евро-зоната. В началото на 2007 г. Кипър и Малта поискват проверка на конвергенцията за техните национални икономики. И двете държави получават зелена светлина за присъединяване към евро-зоната на 1 януари 2008 г. През пролетта на 2008 г. Европейската комисия и ЕЦБ представят редовен доклад относно конвергенцията, който съдържа заключението, че Словакия изпълнява критериите за конвергенция. На 1 януари 2009 г. Словакия ще стане 16-тата държава от евро-зоната.

РОЛЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

Консултации с Европейския парламент се провеждат по следните въпроси:

— Споразумения относно обменните курсове между еврото и валутите на държавите извън ЕС

— Подбор на държавите, изпълняващи предпоставките за въвеждане на единната европейска валута през 1999 г. или съответно в по-късен момент.

— Назначаване на председателя, заместник-председателя и другите членове на Изпълнителния съвет на ЕЦБ.

— Правни разпоредби относно изпълнение на процедурата при прекомерен дефицит съгласно Пакта за стабилност и растеж.

Парламентът изисква да бъде активно включен в избора и назначаването на членовете на Изпълнителния съвет на ЕЦБ и счита, че демократичната предварителна отчетност и прозрачността се подобряват, когато даден предложен от Съвета кандидат бъде подложен на гласуване и в Парламента. При разширяването на евро-зоната Парламентът изисква подобряване на процедурата, тъй като сгъстеният времеви график за провеждане на консултациите значително затруднява обективната проверка по същество на докладите относно конвергенцията.

C. BAHR
07/2008