Европейски съвет
Европейският съвет, който включва държавните глави или правителствените ръководители на държавите-членки, осигурява необходимия тласък на Европейския съюз за неговото развитие и определя неговите общи политически насоки. Европейският съвет е свързан с Комисията, тъй като нейният председател е част от Европейския съвет. Председателят на Европейския парламент също присъства на заседанията на Европейския съвет.
ПРАВНО ОСНОВАНИЕ
Членове 4, 13, 17 и 40 от Договора за Европейски съюз.
ИСТОРИЯ
А. Срещи на върха
Европейският съвет е настоящата форма на конференциите на върха на държавните глави или правителствените ръководители на държавите-членки на Общността. Първата от тези „Европейски срещи на върха“ се проведе в Париж през 1961 г. Оттогава се проведоха още няколко такива срещи на сравнително редовни интервали от време, като след 1969 г. те станаха по-чести.
Б. Как възниква наименованието
Европейската среща на върха в Париж през 1974 г. взе решение, че такива срещи на държавните глави или правителствените ръководители следва в бъдеще да се провеждат редовно под името „Европейски съвет“, давайки възможност за общ подход към проблемите на европейската интеграция и осигурявайки правилна координация на дейностите на Общността.
В. Задачи
Тържествената декларация за Европейски съюз, приета от държавните и правителствени ръководители в Щутгарт през 1983 г., определя задачите на Европейския съвет като:
— определяне на подходи за подпомагане изграждането на Европа;
— приемане на насоки за дейността на Общността и политическо сътрудничество;
— иницииране на сътрудничество в нови области;
— и изразяване на обща позиция по въпроси на външните отношения.
Договорът от Лисабон ще направи Европейския съвет институция на Европейския съюз. Неговите задачи ще бъдат да „дава на Съюза необходимия тласък за неговото развитие и определя неговите общи политически насоки и приоритети“ (член 15 от Договора на ЕС, изменен).
Г. Включване вдоговорите
Единният акт (1986 г.) включва Европейския съвет за първи път в системата от договори на Общността, като определя неговия състав и свикването на неговите заседания два пъти годишно.
Договорът от Маастрихт (1992 г.) формализира ролята му в институционалния процес на Европейския съюз.
Договорът от Лисабон ще направи Европейския съвет пълноправна институция на Европейския съюз (член 13 от Договора за ЕС, изменен).
ОРГАНИЗАЦИЯ
А. Състав
Европейският съвет се състои от държавните или правителствените ръководители на държавите-членки и председателя на Комисията, подпомагани от външните министри и член на Комисията.
Б. Дейност
Европейският съвет заседава най-малко два пъти годишно. Той се председателства от държавния или правителствен ръководител на страната, която председателства Съвета. Обикновено решенията се вземат с единодушие. След 2002 г. едно заседание на Европейския съвет за всяко председателство се провежда в Брюксел. Когато държавите-членките на Съюза станаха 25, всички формални заседания на Европейския съвет започнаха да се провеждат в Брюксел. Въпреки това председателствата са свободни да организират неформални европейски срещи, където пожелаят.
Съгласно Договора от Лисабон ще се въведе дългосрочно председателство. Председателят ще има мандат от 30 месеца, като мандатът му може да бъде подновен еднократно.
РОЛЯ
А. Място в институционалната система на Съюза
Съгласно член 3 от Договора за ЕС Европейският съвет е част от „единната институционална рамка“ на Съюза. Той обаче е по-скоро източник на общ политически тласък, а не орган за вземане на решения в правния смисъл. Той взема решения с правни последици за Съюза единствено в изключителни случаи (вж. точка 2 по-долу). По същество той е междуправителствен орган, който взема решения с единодушие.
Европейският съвет все още не е институция на Общността. Когато Договорът за създаване на Европейската общност възлага вземането на решение на държавните и правителствени ръководители, те действат като Съвет в общностния смисъл на думата, а не като Европейски съвет. Това се отнася до:
— решения като основен орган за разрешаване на по-тясно сътрудничество в общностната сфера, съгласно член 11, параграф 2 от Договора за ЕО;
— избор на държави-членки, които изпълняват условията за присъединяване към единната валута, съгласно член 121, параграф 4 от Договора за ЕО.
Същото се прилага, когато Договорът за Европейския съюз (член 7) предоставя на Съвета, заседаващ в състав от държавни и правителствени ръководители, правомощието да започне процедура за суспендиране правата на дадена държава-членка, в резултат от тежко нарушение на принципите на Съюза.
Б. Отношения с останалите институции
Европейският съвет взема решения при пълна независимост; за разлика от общностната система неговите решения не включват инициатива на Комисията или участие на Парламента.
Договорът обаче предвижда организационна връзка с Комисията, тъй като нейният председател е част от Европейския съвет, който се подпомага и от още един член на Комисията. Освен това при подготовката за своите заседания Европейският съвет често изисква от Комисията да представя доклади.
Единствената връзка с Парламента, залегнала в Договора, е тази в член 4 от Договора за ЕС, която изисква от Европейския съвет да предоставя на Парламента:
— доклад след всяко от своите заседания,
— ежегоден писмен доклад относно осъществения от Съюза напредък.
Парламентът обаче може да упражнява известно неформално влияние:
— чрез присъствието на своя председател на заседанията на Европейския съвет, което стана практика,
— чрез резолюциите, които приема относно въпроси от дневния ред за заседания, относно резултатите от заседания и относно официални доклади, представени от Европейския съвет.
Съгласно Договора от Лисабон новият върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност ще стане допълнителен елемент, който предлага и провежда външната политика от името на Европейския съвет.
В. Правомощия
1. Общи
— Европейският съвет осигурява „необходимия тласък“ на Съюза „за неговото развитие“ и
— определя „неговите общи политически насоки“ (член 4 от Договора за ЕС).
2. Въпроси на външната политика и политиката на сигурност
Европейският съвет определя принципите и основните насоки на общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) и приема решения за общи стратегии за нейното изпълнение (член 13 от Договора за ЕС).
Той взема решения дали да препоръча на държавите-членки да преминат към обща отбрана, съгласно член 17, параграф 1.
Ако държава-членка се противопостави на приемането на решение поради важни причини, свързани с националната политика, Съветът може с квалифицирано мнозинство да поиска въпросът да бъде отнесен до Европейския съвет с оглед приемането на решението с единодушие (член 23, параграф 2 от Договора за ЕС). Същата процедура може да се прилага, ако държавите-членки вземат решение за установяване на засилено сътрудничество в тази област (член 27в, параграф 2 от Договора за ЕС).
3. Въпроси на полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси
По искане на член на Съвета Европейският съвет взема решение дали може да бъде установено засилено сътрудничество в област, свързана с тази сфера (член 40a, параграф 2 от Договора за ЕС) (*4.12.1 и 4.12.2). Договорът от Лисабон въвежда няколко нови преходни клаузи, които дават възможност на Европейския съвет да промени правилото за вземане на решение в Съвета от единодушие на мнозинство.
ДОСТИЖЕНИЯ
А. Обща оценка
Създаването на Европейския съвет бе стъпка напред в процеса на европейска интеграция, която по този начин достатъчно напредна, за да гарантира редовна среща на най-висшите политически органи на държавите-членки.
Европейският съвет бе ефективен при приемането на общи насоки за действие от страна на Съюза и при преодоляването на безизходното положение в процеса на вземане на решения в Общността.
Неговият междуправителствен състав и процедури за вземане на решения обаче могат да попречат на федералното развитие на европейската интеграция като цяло и дори да изложат на риск супранационалните постижения на общностната система.
Б. Секторен принос
1. Външна политика и политика на сигурност
От началото на 90-те години на миналия век външната политика и политика на сигурност е важен въпрос на заседанията на върха на Европейския съвет. Решенията, взети в тази област, включват:
— международната сигурност, разоръжаването и борбата с тероризма;
— трансатлантическите отношения;
— отношенията с Русия;
— отношенията със средиземноморските страни;
— отношенията с Азия и Латинска Америка;
— уреждането на конфликтите в бивша Югославия и Близкия изток.
На 10 и 11 декември 1999 г. в Хелзинки Европейският съюз прие решение да засили ОВППС чрез развиване на военни и невоенни способности за управление на кризи, по-специално средствата за започване и провеждане на военни операции водени от ЕС в отговор на международни кризи.
На 12 декември 2003 г. в Брюксел Европейският съвет прие Европейска стратегия за сигурност.
2. Разширяване
Европейският съвет определи условията за всеки кръг от разширяването на Европейския съюз. В Единбург през 1992 г. той взе решение за започване на преговори за присъединяване с няколко държави-членки на ЕАСТ. В Копенхаген през 1993 г. той постави основите за нова вълна от присъединявания (критериите от Копенхаген). Заседанията през следващите години допълнително определиха критериите за приемане и предварително необходимите реформи. Европейският съвет от Люксембург през декември 1997 г. прие решения, които дадоха възможност за започване на преговори за присъединяване със страните от Централна и Източна Европа и Кипър.
Европейският съвет от Хелзинки (декември 1999 г.) прие решение за започване на преговори за присъединяване с Румъния, Словакия, Латвия, България и Малта и за признаване на Турция за страна кандидатка, като по този начин отбеляза преход към нова фаза на разширяване.
Европейският съвет от Копенхаген (12 и 13 декември 2002 г.) прие решение за присъединяване от 1 май 2004 г. на Кипър, Чешката република, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словашката република и Словения. Румъния и България се присъединиха към Съюза на 1 януари 2007 г.
На 3 октомври 2005 г. в Люксембург Съветът одобри рамката на преговорите с Хърватия и Турция за тяхното присъединяване към ЕС. Преговорите започнаха веднага след това.
3. Институционална реформа
Заседанията на Европейския съвет от Мадрид (юни 1989 г.), Страсбург (декември 1989 г.), Дъблин I (април 1990 г.) и Дъблин II (юни 1990 г.) бяха важни етапи в процеса, водещ към икономически и паричен съюз и Договора за Европейския съюз. Европейският съвет от Дъблин през април 1990 г. взе решение междуправителствената конференция за ИПС да започне работа през декември 1990 г. и да се свика втора конференция по въпроса за политическия съюз.
От друга страна специалната среща в Торино през март 1996 г. отбеляза официалното откриване на междуправителствената конференция, която доведе до реформите на договора, одобрени от Европейския съвет от Амстердам през юни 1997 г.
Заседанието на Европейския съвет в Тампере (15 и 16 октомври 1999 г.) прие решение относно договореностите за изработване на Харта на основните права на ЕС (*2.1). Европейският съвет от Хелзинки (декември 1999 г.) свика междуправителствената конференция за подготовка на Договора от Ница.
Европейският съвет от Лаакен (14 и 15 декември 2001 г.) прие решение да свика Конвент за бъдещето на Европа (*1.1.4), за да проправи пътя за следващата междуправителствена конференция, колкото е възможно на по-широка основа и по-прозрачно. Конвентът представи своя проект на Договор за създаване на Конституция за Европа на Европейския съвет в Солун през юни 2003 г. След кратка междуправителствена конференция Договорът за създаване на Конституция за Европа бе подписан от държавните и правителствени ръководители в Рим през октомври 2004 г. (*1.1.5).
След две години патово положение между институциите Европейският съвет от 21—22 юни 2007 г. прие подробен мандат за междуправителствена конференция, която доведе до подписването на Договора от Лисабон.
Wilhelm Lehmann
07/2008