• Представяне
• Съдържание
• Как функционира Европейската общност
• Европа на гражданите
• Вътрешен пазар
• Общи политики
• Икономически и паричен съюз
• Външни отношения на ЕС

• Принципи и общо доизграждане на вътрешния пазар
• Основни свободи на вътрешния пазар

• Правила на конкуренция
• Сближаване на законодателствата

Свободно движение на работници

Една от четирите свободи на европейските граждани е свободното движение на работници. Тя включва правото на движение и пребиваване на работниците, правото на влизане и пребиваване на членовете на техните семейства и правото на работа в друга държава-членка на Европейския съюз. Тези права обаче, са съчетани с ограничения, касаещи правото на влизане и пребиваване и правото за заемане на публична длъжност, както и с ограничения, засягащи някои от новите държави-членки.

ПРАВНО ОСНОВАНИЕ

A. Общо

Член 3, параграф 1, буква в), член 14 и членове 39—42 от Договора за ЕО.

Б. Конкретно

Регламент (ЕИО) № 1612/68 от 15 октомври 1968 г. (изменен с Регламенти (ЕИО) № 312/76 и (ЕИО) № 2434/92) и Директива 2004/38/EО.

ЦЕЛИ

Свободата на движение на работниците, един от основополагащите принципи на Европейската общност през 1957 г., е залегнал в член 39 от Договора за ЕО и следователно е тяхно фундаментално право. То дава възможност на гражданите от държавите в Европейското икономическо пространство (ЕИП) да работят в друга страна от ЕИП при същите условия, при които работят собствените граждани на приемащата държава-членка.

Данните към момента показват, че много малко европейци работят в чужбина. Процентът на европейците, които живеят в друга страна от ЕС, а не в страната си на произход, се задържа на ниво от около 1,5 % през последните 30 години. Що се отнася до текучеството на работната сила, в девет страни от Европейския съюз 40 % от работещите са на същата работа в продължение на повече от десет години. Мобилността на работниците както в географски, така и в професионален смисъл, е посочена изрично като един от инструментите за изпълнение на Лисабонската стратегия. Значението й също така се подчертава в повечето указания относно заетостта, допринасящи за укрепване на пазарите на труда в Европа, а също и като инструмент за предвиждане на ефектите от икономическото преустройство.

ПОСТИЖЕНИЯ

A. Действащи споразумения за свободата на движение

Всеки гражданин на държава-членка има право да работи в друга държава-членка в съответствие със законодателството, приложимо към местните работници. Тези граждани получават от националните служби по заетостта същото съдействие, каквото получават гражданите на приемащата държава-членка, без да бъдат дискриминирани въз основа на своята националност.

Това право важи еднакво за работещите на постоянни договори, сезонните и трансграничните работници, както и за лицата, предоставящи услуги.

1. Право на движение и пребиваване на работниците

а) Движение

Въз основа на Директивата за правото на пребиваване на граждани от ЕС (Директива 2004/38/ЕО) единственото изискване за гражданите на Съюза е те да притежават валиден личен документ или паспорт при престой по-малко от три месеца. Приемащата ги държава-членка може да изиска от тях да регистрират присъствието си в страната в рамките на един разумен и недискриминационен срок.

Директива 2004/38/EО въвежда гражданството на ЕС като базисен статут за граждани на държавите-членки, когато упражняват правото си да се движат и да пребивават свободно на територията на ЕС. Преди съществуваха различни инструменти на Общността, които третираха отделно наетите от работодатели и самостоятелно заетите лица, студентите и други незаети лица. Правата на членовете на семействата на работещите сега са включени в новата система.

б) Пребиваване

Правото на пребиваване на работниците мигранти за период, по-дълъг от шест месеца, зависи от определени условия.

Кандидатите трябва:

— или да бъдат ангажирани в икономическа дейност (като наети или самостоятелно заети лица);

— или да имат достатъчно средства и застраховка за болест, за да не обременяват системата на социално осигуряване на приемащата ги държава-членка по време на престоя си. Държавите-членки могат и да не посочат минималната сума, която смятат за достатъчна, но те трябва да отчитат личните обстоятелства;

— или да са в процес на професионално обучение като студенти;

— или да са членове на семейството на гражданин на Европейския съюз, който спада към една от посочените по-горе категории.

Гражданите на ЕС придобиват право на постоянно пребиваване в приелата ги държава-членка след петгодишен период на законно пребиваване без прекъсване, при условие че срещу тях няма постановено решение за експулсиране.

Правото на постоянно пребиваване вече не зависи от никакви условия. Същото правило важи и за членове на семейството, които не са граждани на държава-членка и които са живели с гражданин на ЕС в продължение на пет години. Правото на постоянно пребиваване се губи само в случай на отсъствие от държавата-членка за период по-дълъг от две последователни години.

Трябва да се запазят някои предимства, предвидени специално за граждани на ЕС, които са наети или самостоятелно заети лица и за членовете на техните семейства, позволяващи на тези лица да придобият правото на постоянно пребиваване, преди да са изтекли пет години от пребиваването им в приемащата държава-членка, защото тези предимства представляват придобити права (Регламент (ЕИО) № 1251/70).

За да бъде истинско средство за интеграция в обществото на приемащата държава-членка, в която пребивава гражданинът на ЕС, веднъж придобито, правото на постоянно пребиваване не трябва да зависи от никакви условия. Разрешенията за постоянно пребиваване са безсрочни и се подновяват автоматично на всеки десет години. Те се издават не по-късно от три месеца след подаване на молба. Гражданите могат да използват всякакви доказателства, приети в приемащата държава-членка, за да докажат непрекъснатото си пребиваване на нейна територия.

2. Право на влизане и пребиваване на членове на семейството

Директива 2004/38/EО изменя Регламент (ЕИО) № 1612/68 по отношение на съхраняване на единството на семейството.

Първо, тя разширява дефиницията за „член на семейството“, която преди се ограничаваше до съпруг/съпруга, преки наследници на възраст под 21 години или деца на издръжка и преки роднини по възходяща линия на издръжка, като включва партньори с регистрирано съжителство, ако законодателството на приемащата държава-членка третира регистрираното съжителство като равносилно на брак.

Когато става въпрос за период, равен или по-кратък от три месеца, членовете на семейството от една държава-членка могат да упражняват фундаменталните си права и да пребивават свободно на територията на друга държава-членка. Когато периодът е по-дълъг от три месеца, продължителността на пребиваването се определя от факта, че те са членове на семейството на работник, който е гражданин на ЕС. Те вече не се нуждаят от разрешение за пребиваване, но трябва да се регистрират при съответните власти.

Членовете на семейство от държава, която не е членка на ЕС, имат същите права като гражданина на ЕС, когото придружават, но може да се наложи да си извадят виза за кратък престой или неин еквивалент. Когато престоят е по-дълъг от три месеца, те трябва да подадат молба за разрешение за пребиваване в качеството си на членове на семейството на гражданин на ЕС. Тези разрешения са с валидност от пет години и по принцип не могат да се отменят.

Всички членове на семейството, независимо от произхода им, имат същото право на постоянно пребиваване след непрекъснат престой от пет години. Те губят това право, ако отсъстват от приемащата страна по-дълго от две години. Освен това имат право на социална осигуровка и на упражняване на икономическа дейност на трудов договор или като самостоятелно заети лица.

3. Заетост

a) Назначаване на работа и третиране на работника

Работници, които са граждани на държава-членка на ЕС, не могат да бъдат третирани различно от гражданите на приемащата държава, работещи на нейна територия, по отношение на работните условия и условията на наемане (по-специално назначаването, уволнението и заплащането) поради своята националност. Те трябва да бъдат третирани на равни начала и в случаите, когато става въпрос за тяхната професионална квалификация и преквалификация.

Те имат същите социални придобивки и данъчни отстъпки, като местните работници.

Гражданите на една държава-членка, работещи в друга държава-членка, имат право на равноправно третиране при упражняване на своите профсъюзни права, включително правото на глас и правото да заемат административни или ръководни постове в съответния профсъюз. Те имат право да бъдат избирани в органите, представляващи работниците, в предприятието, за което работят. Но може да не им бъде позволено да заемат ръководни постове съгласно публичното право, както и да упражняват професия съгласно публичното право.

б) Право на оставане в приемащата страна след спиране на работа

Въз основа на Договора за ЕО това право е залегнало в Регламент (ЕИО) № 1251/70 и позволява на работника да остане за постоянно в държавата, където е работил последно, при условие че е живял и работил в нея в продължение на три години, навършил е пенсионна възраст в нея или е с трайно увреждане. Същото правило важи и за членовете на семействата на такива работници, които живеят с тях.

Б. Ограничения на свободата на движение

1. Ограничения на правото на влизане и пребиваване

Договорът позволява на държава-членка да откаже на гражданин на ЕС правото на влизане или пребиваване на нейна територия поради съображения, свързани с обществената политика, обществената сигурност или общественото здраве.

Мерките, които се отразяват върху свободата на движение и пребиваване, се основават на личното поведение на съответното лице. Предишна наказателна присъда не оправдава автоматично ограничителните мерки.

Личното поведение трябва да представлява достатъчно сериозна и непосредствена заплаха за основните интереси на държавата. Сам по себе си фактът, че документите, използвани от лицето, са с изтекла валидност, не е основание за експулсирането му.

Във всеки случай преди взимането на решение за експулсиране държавата-членка трябва да прецени редица фактори като периода, през който лицето е пребивавало в държавата, възрастта му, степента на интеграция и семейно положение в приемащата държава-членка, връзки с държавата на произход. Мерки за експулсиране на гражданин на ЕС, пребивавал в приемащата страна повече от десет години, или малолетен се взимат единствено при императивни основания, свързани с обществената сигурност.

Трябва да се конкретизират процедурните гаранции, за да се осигури високо равнище на защита на правата на гражданите на ЕС и членовете на техните семейства, в случай че им бъде отказано разрешение да влязат или да пребивават в друга държава-членка. Решението се известява, като се посочат основанията за него и като се предостави информация относно процедурите за обжалване и съответните срокове. При подкрепени с доказателства спешни случаи срокът за напускане на територията не може да бъде по-кратък от един месец от датата на известието.

Забрана за влизане доживот не може да бъде издадена при никакви обстоятелства. Лицата, на които е наложена забрана за влизане, могат да подадат молба за преразглеждане на ситуацията след максимум три години. Директивата също така предвижда редица процедурни гаранции.

2. Ограничения относно назначаването в публичната администрация

Според член 39, параграф 4 от Договора за ЕО свободата на движение на работниците е неприложима, когато става въпрос за работа в публичния сектор. Достъп до публичната администрация могат да имат само гражданите на приемащата държава-членка.

Тази дерогация обаче се тълкува твърде рестриктивно от Съда на Европейските общности, ето защо само достъпът до позиции, които предполагат упражняването на публична власт и отговорност за гарантиране на интересите на държавата, се ограничава до гражданите на приемащата държава-членка (например вътрешната или външната сигурност на държавата). Тези критерии трябва да се преценяват конкретно за всеки случай поради характера на задачите и отговорностите, които включва съответната позиция (дело 66/85, 3 юли 1986 г.)

Комисията е съставила списък на дейностите, които са част от „публичната администрация“ (изложение от 5 януари 1988 г.): първо, специфичните за държавата функции и свързаните с тях институции, например въоръжените сили, полицията и другите сили за опазване на обществения ред, съдебната система, данъчните органи и дипломатическите служби; второ, позиции в правителствените отдели, регионалните органи и други подобни органи и централни банки, персоналът на които (длъжностни лица и други служители) извършва дейности въз основа на публичните правомощия на държавата или друго юридическо лице по смисъла на публичното право.

3. Ограничения върху свободата на движение на граждани на новите държави-членки

По време на преходен период с продължителност до седем години след присъединяването на 1 май 2004 г. на десет държави-членки към ЕС (Чешката Република, Естония, Кипър, Латвия, Литва, Унгария, Малта, Полша, Словения, Словакия) и на две държави-членки на 1 януари 2007 г. (България, Румъния) могат да бъдат прилагани определени условия, които ограничават свободното движение на работници от, до и между тези държави-членки. Тези ограничения се отнасят само до свободата на движение, свързана с наемането на работа, и могат да бъдат различни за отделните държави членки.

Трите фази на преходния период позволяват на държавите-членки от ЕС-15 да отворят пазарите си на труда за работници от гореспоменатите страни. Преходният период обаче не може да бъде продължаван за повече от абсолютния максимум от седем години.

За новите държави-членки от ЕС-10: след първата фаза от 1 май 2004 г. до 30 април 2006 г. Комисията публикува доклад относно преходните разпоредби (февруари 2006 г.), в който се заключава, че националните ограничения имат слаб ефект при контролиране на миграционните движения и зависят в по-голяма степен от фактори, обусловени от търсенето и предлагането. Държавите-членки от ЕС-15 трябваше да обявят намеренията си за втората фаза (от 1 май 2006 г. до 30 април 2009 г.). Националните мерки могат да бъдат продължени с още две години (от 1 май 2009 г. до 30 април 2011 г.), но само ако ЕС-15 изпитва сериозни нарушения на пазарите на труда.

Графикът за България и Румъния се различава по това, че първата фаза започва на 1 януари 2007 г., а третата приключва на 31 декември 2013 г.

В. Мерки за насърчаване на свободата на движение

1. Взаимно признаване на обучението

Основният принцип е, че всеки гражданин на ЕС трябва да може свободно да упражнява професията си, в която и да било държава-членка. Но практическото прилагане на този принцип често се затруднява от националните изисквания за достъп до някои професии в приемащата страна.

В миналото ЕС изгради система за взаимно признаване на удостоверения и дипломи с професионална цел между държавите-членки, за да се преодолеят тези различия. Беше направено разграничение между регулирани професии (професии, за упражняването на които законът изисква определена квалификация) и професии, които не са законово регулирани в приемащата държава-членка.

Наскоро системата за признаване на професионални квалификации беше реформирана, за да станат пазарите на труда по-гъвкави и да се поощри автоматичното признаване на квалификации. Новата Директива относно признаването на професионалните квалификации (Директива 2005/36/ЕО, влязла в сила през октомври 2007 г.) (*3.2.3) обединява и осъврeменява петнадесетте директиви, които обхващат всички правила за признаването, освен отнасящите се за адвокатите, дейностите, свързани с токсичните вещества, и търговските агенти. В директивата се прави разграничение между „свобода на предоставяне на услуги“ и „свобода на установяване“ въз основа на критерии като продължителност, честота, регулярност и непрекъснатост в предоставянето на услугите.

Признаването може да стане чрез общата система за признаване на професионални квалификации; системата за автоматично признаване на квалификации, потвърдени с трудов стаж (например занаят, търговския и промишлен сектор); или чрез системата за автоматично признаване на квалификации за определени професии (например лекари, медицински сестри, зъболекари, акушерки, ветеринари, фармацевти и архитекти).

2. Мрежата EURES (Европейска служба за заетост)

Комисията се стреми да укрепи и консолидира EURES като основен инструмент чрез изграждане на връзки между службите по заетостта в страните от ЕИП. Професионалната и географска мобилност се превърна в ключов елемент от Европейската стратегия по заетостта (ЕСЗ) и Плана за действие относно уменията и мобилността (*4.9.3).

3. Други дейности за засилване на трудовата мобилност

Европейският съюз полага много усилия за създаване на среда, допринасяща за трудовата мобилност:

— план за действие относно уменията и мобилността от 2002 до 2005 г.;

— европейска здравноосигурителна карта от 2006 г. насам;

— координацията на програмите за социално осигуряване, ускорена с приемането на Регламент (ЕО) № 883/04/EО (*4.9.4.);

— предложение за Директива относно преносимостта на правото на допълнителна пенсия.

— Европейска година на трудовата мобилност (2006 г.) за по-подробно запознаване с правата на работниците за свободно движение, с възможностите и инструментите, въведени за насърчаване свободата на мобилност (EURES);

— обмен на млади работници, с който държавите-членки насърчават свободата на движение чрез общи програми (PETRAот 1988 до 1994 г., сега включена в направлението „Леонардо да Винчи“ на програмата „Обучение през целия живот“ от 2007 до 2013 г.) (*4.17.1.).

РОЛЯ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

Европейският парламент смята, че всички теми, свързани със заетостта, са сред главните приоритети на Европейския съюз и винаги е изтъквал, че Европейският съюз и неговите държави-членки трябва да координират усилията си и да насърчават свободното движение на работници. Свободното движение на работници е една от целите на завършения вътрешен пазар. Европейският парламент винаги е играл динамична роля в изграждането и усъвършенстването на вътрешния пазар и винаги енергично е подкрепял усилията на Комисията в тази област.

Работниците от другите държави-членки трябва да бъдат третирани по същия начин, както работниците от приемащата страна, като по-конкретно се прилага принципът „еднакво заплащане за еднаква работа“. Съдът на Европейските общности оспори този фундаментален принцип, издавайки наскоро няколко решения във връзка с Директива 96/712/ЕО, известни като делата Viking, Laval и Rüffert.

Още през 2006 г. Парламентът изрази загриженост в резолюцията си по прилагане на Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници (P6_TA(2006)0463), като посочи, че Директивата не се изпълнява стриктно в някои държави-членки, така че да се предотврати социалният дъмпинг. Разликата в тълкуването на ключови концепции като работник, минимална работна заплата и подизпълнение поражда множество трудности. Комисията разгледа предоставената информация и опасенията, изразени от Парламента, като публикува съобщение „Командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги“ (COM(2007) 304).

С влизането в сила на Договора от Лисабон членове 39, 40 и 41 от Договора за ЕО относно свободата на движение на работници не се променят. Те стават съответно членове 45, 46 и 47.

Christa Kammerhofer
08/ 2008